Бях изпратен на Академия Муза (март 2024) от РИСК Електроник, като техен представител и ръководител на отдел Студио СФЕРА. До тогава, компанията беше позната само със своите IT проекти, а трябваше да покажем и другото си лице, което се фокусираше към по-творческите изражения. Всички гледаха на нас с недоверие и предубеденост, че сме поредните, които ще се опитат да продадат проектори и екрани на музеите! Задачата ми беше съвсем ясна – вече бяхме провеждали срещи с Регионален исторически музей – Плевен, където се реализира този епизод на обучението – трябваше да се предложи идея, която да ни спечели доверието им.
Още в първия ден на обучението зам.-директор Димитър Петров ни разведе из музея и когато стигнахме до зала „Борбите за национално обединение“ почувствах, че той говори по тази тема с особен трепет (сградата на музея е построена през 1888 г. за нуждите на армията и всъщност е била казармата на Плевенска дивизия до 1984 г.). Казах си – това е залата, за която ще работим! Затворих очи и си представих цялото помещение опразнено от експонати и вместо тях войнишките легла, които са го изпълвали, когато е служело на армията. В едно от тези легла е спял и баща ми по време на казармата! Изчистих още малко концепцията и мислено поставих само едно войнишко легло в средата на залата, за да преместя фокуса от войниците като статистика към войника, като човек. Върнах се.
Завладяващите лекциите на Пол и Кристина преминаха през нас като обучение и седмица по-късно дойде ред на всеки отбор да демонстрира наученото и да представи своя идея за нова експозиция. Аз си мълчах, защото не бях убеден, че онзи блян от първия ден е нещо, което си струва. По всички маси цареше оживление и творческа треска, а нашият отбор стоеше кротко и Кристина Феруерда забеляза това, пресрещна ме в коридора и ме попита директно дали имаме някаква идея. Споделих ѝ хрумката, но без да съм я представял на отбора, а тя ме окуражи и каза, че това е „The Big Idea“, която всеки трябва да търси и да се стреми да развие до край!
Обратно на работната маса, разказах на колегите идеята и за щастие, те всички я прегърнаха! Имах невероятния късмет в отбора да имаме двама представители на музея в Плевен, което отвори всички врати и позволи на идеята да се разгърне, като вместо просто хартия и тиксо, да бъде облечена в скеле, палета, чаршафи от войнишка палатка и проектор! Какво ми трябваше още? Покрай нас мина любопитен и Мартин, фотографът на музея, и така съвсем непринудено попита дали нямаме нужда от колонка… Шегуваш ли се?! Какво е една художествена инсталация без звук? Звукът въвлича най-силно посетителите в света на емоциите. Вече имах всичко нужно! Идеята сама ни водеше, ние само я обслужвахме.
Представянето на нашия проект беше към края на програмата и всички бяхме много уморени. Наместихме последни детайли точно преди участниците от обучението да се съберат в зала 18, където беше нашата инсталация.
Дойде и нашият ред. Насочихме фокуса към това как всички сме свикнали да гледаме на войника, като на бойна единица. Във всички експозиции у нас и по света, той е част от победата в дадена битка и само елемент в тактиката на даден генерал. Гледаме оръжията, с които е изпълнявал своя дълг и окачените му униформа и каска, но на манекена винаги липсва лицето. Войникът не е просто част от статистиката на една война. Преди всичко той е човек, който е напуснал своите най-близки хора, дома си, нивата, за да изпълнява чужди заповеди, надявайки се, че така защитава всичко свое, всичко свято. В редките мигове на усамотеност мисли за своите близки и им пише писма. Нашата инсталация беше интерактивна не по тактилен начин, а приканваше гостите да легнат в леглото на войника и да си представят, че влизат в ума му. Да отправят поглед нагоре и да видят своите (неговите) близки, които го чакат някъде там. Провокирахме публиката, като поставихме директно въпроса така – Ако ти си войникът, който ляга да отмори в това легло на бойното поле и не знаеш дали утре няма да е последният ти ден, какво и на кого би писал сега?
Аплодисментите бяха оглушителни! Чух дори провиквания „Да остане!“. Мисията беше изпълнена – ние вече не сме студиото, което е дошло да продава екрани. Ние сме тук, за да разказваме истории по възможно най-интересен и необичаен начин. Това се разбра и от музея и най-вече от Америка за България.
Отборът
Петя Ангелова – археолог в РИМ Плевен
Павел Попов – археолог в РИМ Плевен
Мартин Милев – фотограф в РИМ Плевен
Тотьо Христов – водач в НЕМ
Цвета Нисторова – архитект HORA
Деян Седларски – ръководител Студио СФЕРА към РИСК Електроник
Ментори
Кристина Феруерда – благодаря ти за тласъка!
Пол Орсели